Ще скрия лицето си
зад ветрило от есен,
пътеката златна

    Вървим с Таня. Тя е рижа и не спира да говори. Говори толкова много и така обилно, смее се на собствените си думи и дъх не поема (как ли го прави!). Аз пък стискам между зъбите си всичките си проблеми, не мисля за това, което говори ...

...Жива смърт!...– хрумна ми, когато се напих...
Веднъж се напих... То ти се врътва главата! И никой съм, помислих си…И винаги мога да изчезна.
Единствените роднини, братовчеди, и без това си живеят все едно ме няма. Значи...

Не е смях като смях –
пълни чаши,
не е песен,