Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.09.2014 12:02 - Колебание
Автор: vanyavanya Категория: Лични дневници   
Прочетен: 369 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 13.08.2016 19:41

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

       Небето се е разляло в сивкаво и още не се решава да завали... Обади се колегата дали мога да се видя с него за малко. Да се видя, знам какво означава това. Защо не, и без това в кабинета станахме много, чувствам се излишен... Да, сядаме. И той поръчва. „Какво?“ – пита. Колебая се... Дали да... Хайде, нека, едно малко или голямо, малко, малко... Добре, голямо. Пийвам... Да се захвана ли с онази допълнителната работа, питам се... Не съм много уморен, разговорът е уморен... Трябва ли да направя нещо, колебая се, дали да поседя още тук, да се обадя ли, нима така не ми е добре... Дразнят ме някои хора, чувам какво говорят и не съм съгласен, защо не го обърна на шега... Не е ли глупаво?.. Да взема да наредя нещата, така както ги искам?! Или няма смисъл... Ракиеният вкус ми създава усещане на..., на какво, на сигурност, топъл вкус, не – на празнота...  Или не – на обещание, може би по-скоро на обещание. Колебанието ми e като полюшващата се вода между два унили бряга...  Дали да тръгна, дали да не тръгна... Спомням си за мама. На реката. Малък съм и кожата ми е бяла, тъничка, седнал на скалите с крака във водата и си бърборя на глас с мнимите герои от моето дестство. По някое време питам нещо мама. Тя е стъпила на два камъка, с всеки крак на отделен камък, за да ѝ по-лесно, когато се привежда да пере чаршафите. Нещо си припява и им се кара... Тя е заета с нейната игра. Отговаря ми задъхана и без да се замисля. Напосоки, на шега. Сякаш сигурна във всичко, което от своя страна поражда у мен усещането за снизхождение. Донякъде пък ми е смешна нейната игра. Прилича ми на великанка, така както се е надвесила и под нея пяната от сапуна... Странното чувство, че възрастните са подредили света, скроили са го... и от децата се иска просто да ги следваме, да спазваме кройката... Но се съмнявам, че е добре скроен, опасявам се, че не им е достигнало въображение и знам, че бих променил много неща... Когато един ден порасна. Край скалистия бряг се чува пукане на пенливи мехурчета, реката заухава на домашен сапун. Щурците лениво просвирват своите си мелодии сред дъхавата лавандула и дрямката се отпуска върху стремето на мечтите... Ракията съвсем ме е размекнала... Дори не зная дали ми харесва... После идва Тя. Идва непоколебима и усмихната. Станал съм, тръгнал, вече заговорил... Тя е решила, решителна, знае какво да каже, какво ще направи... Навярно и аз знам – какво да направя, какво да кажа... Мога да не се колебая. Може би... Може би трябва да спра с това „може би“. Колебливата вода при сблъсък с високия камък прави опит да премине над него и чак тогава се спуска решително надолу към пропастите...  Аз опитвам... А Тя се смее на пръснатите като стъкълца мокри стрелички...  Не знаех, че е толкова лесно да си решил! Толкова съм уморен от своите колебания...
Имам нужда да поспя, да сънувам и сънят ми да попива до някого... А от утре...




Гласувай:
4



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: vanyavanya
Категория: Поезия
Прочетен: 448326
Постинги: 489
Коментари: 438
Гласове: 2546
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031