1912 г

На моята баба

Там пътят спуска се

от къщни прагове,

събира се,

превръща се в змия

и вие се надолу към света...

Ти тръгна - ден далечен,

твърде млада,

тръпнеща,

покълнала любов

от поглед

през прозореца –

пред него бе момиче палаво,

зад него стана ти жена,

и майка с клетви те заплаши:

върни се скоро у дома ...

и  кърпата отвърза,

дните с нея връзваше

да не тече на раните кръвта.

Не знаеше,

че обещаваш

никога,

последна среща с майка и баща.

И Крушево остана само приказка,

от своя стана чуждата земя.