Зърна кафе,

зърна тъга,

ти смилаш младост

в мелничката стара...

Навън ръми,

джезвето съска –

светкавица във кадър подир кадър,

а  лентата е остаряла...

И едноок отдавна си почива апаратът.  

Ръжда дори будилника прояла е...

Вината хвърляш на годините,

но те са само памет...черно-бяла.

Кафе,

обръщаш чашата,

под покрив порцеланов

тайни ивици,

каккво ли и защо ли да гадаеш,

нима неминати останали са  улици...

Ръми,

животът през балкона дава рамо,

и спомни си...

Джезвето нека пак свисти -

каймак да хване,

и по вкуса си

всичко

подслади...