Мислех,

че не мога да рисувам,

но очите си затворя ли

сякаш с четка и палитра –

синьо слънце,

златни чаши палаво цветя повдигат,

с пъстра дреха

бяга вятърът

и съдира я във клоните,

в ябълкова сянка пейката,

а на нея скитник спи,

в скъсани джобове

стоплил пръстите,

а обувките изплезили език,

на алеята лудува нашето детство,

ти си малък, невъздържан,

с топките си тичаме,

ето, плитката ми дръпваш,

 

а не може ли

рамката да счупиш от картината

и  да хвърлиш топката към мен...

Явно можеш да рисуваш, скъпа Ваня, просто не си си повярвала! При това нарисуваната картина е З D. Триизмерна и в пространството, и във времето! Поздравления!

Излиза от рамката...