Как мина денят ми ли?

Нищо особено,

мернах дух,

надничащ от къща,

срещнах убит от мъка човек,

в магазин „Плодове, зеленчуци“ купих си вестник - 

в него: празнуваха

скорошни трупове

своя фалшив златен век,

някъде в края

почти като пъпка

сладникави стихове

от начеващ поет,

уж новини,

а пък втръснали вести - 

парното съди човешкия род...

 

Как мина денят ми ли?

Нищо особено,

в службата

даже

не ме забелязаха,

толкова много

за вършене имах,

дворчета куци

по пътя към вкъщи,

блокът панелен

и хлябът,  мухлясващ в найлон...

И чувах пак вятъра

как репетира край пейките

с бутилките празни

своя нощен живот.

Харесва ми начинът, по който описваш сивото ежедневие, убиващо всеки порив за заява на собственото аз, на човешката ни идентичност, изследвана в магазина и в службата, на двора и на улицата, в парка и в дома. Тъжно звучи дефиницията на родното пространство: "към вкъщи,блокът панелен и хлябът, мухлясващ в найлон..." Материалното ("убит от мъка човек") и духовното ("дух, надничащ от къща") мъртвило са безсилни да сътворят нещо ново, те не мога да родят даже истинска новина във вестника, където "празнуват скорошни трупове своя фалшив златен век"; нито пък да дадат живот на нормално развито изкуство ("почти като пъпка сладникави стихове от начеващ поет"). Парното и вятърът стават два контрапункта на това сиво, безлично, мъртво ежедневие, в което е принуден да живее депримираният индивид. :))))))))))))))))
Извини ме за този прочит на стихотворението - исках да покажа какво горе-долу виждам в него, защо го харесах! Поздрави!

на този прочит... Благодарна съм, че има кой да "чете" така нещата... Поздрави!