В този град, премръзнал във внезапна зима,

дори дърветата приклекнали се молят

да се завърне

поне за малко светлото небе,

 

как да успее лятото косите си да сплита

в златни плити,

как есента кълбета разпиляни в цветове

да доплете,

откъснаха със човките си враните конците,  

потеглиха коне –

неоседлани, необкичени, неподковани,

идните ни дни…

Защо ли чакахме ги в друго време,

нима допускали сме,

че светът е предвидим…

Е, недей така, предвидим е - пак ще огрее пролетно слънчице...И да не стане така/!?!/ -- надеждата за по-добро е най-човешкото състояние на човека, самата му същност!
А метафорите са красиви - внушават обобщеност и създават усещане за катастрофичност.
Поздрави, Иве!

Да, никаква я няма зимата, но колкото да ти развали настроението, си я има...

Но жилото и медът на живота са скрити в неговата непредвидимост... Според мен.