Ще повярвате ли,

че запалва цигара

и е сянка,

в рокля черна, черен комин,

и изчезва сред клоните с вятъра

и е път на лула, и е дух на огньове внезапни,

а я виждате в двора във бяло

с лейка, свела над рози коси,

под дърветата в шепи зелени,

с песен тиха, с усмивка леха...

И отново е тя – ту черна, ту бяла,

ту крилата, за стихии родена,

ту заключена  в страх,

ту е дракон отмиращ,

ту спасява, 

ту разбива врати,

ту заключва отвътре,

орисия незнайна, човешка душа.