в разбърканите улици на всички есени,

където златният писец на утрините

е дълбал,

където

дъждове са се разхождали,

припявайки си шлагери за всеки

сив тротоар,

заровя ли се

в житните треви на времето,

посипя ли се в здрача

с целувките на безпристрастния неон,

сърцето си изгувам

в лабиринта

и ме няма...

Това,

което чувате,

смехът,

е само глас,

изгубен сред безкрая...

Това,

което виждате,

е празното ми

нямо тяло...