Търся в кръглите устни на чашата

топъл полъх,

от съня накъде,

непорасли крила,

още само перца

с гъдел мамят усещане ново,

а денят на кълбета

с аромат на кафе 

е затеглил пасажа

за поредния полет...

По гърба ми пробягват

клавиши на спомен,

по раменете, ръцете 

и във пръстите спират… 

И посягам тогава

светът да разместя

и играта да почне,

тръгвам с пешка –

първи ход –

но защо ли е тежка,

и ми идва да счупя, да пръсна

тези черни и бели неотменни квадрати –

път изстинал, очертан в предвидими парчета, 

и китайски фенери да пусна,

да туптят нависоко

със пространства незнайни,

в пулс до днес неизмерен.

Ала знам,

от хартия са,

най-нетрайни на радост,

в своя огън стопени ще чезнат,

ще оставят

сърцата да лутаме

във квадратната тежка безбрежност.