Когато бях

камък,

през мене какво ли не мина,

вода ли, и пясък,

жигосван на слънце

и плачещ над раните вятър…

Когато трева бях,

запявах с щурците,

танцувах и падах в молитва,

спасена от угар…

Когато човек бях

единствено с думи познавах,

обичах и вярвах,

и избор наричах

на дните парливите стъпки,

и участ…

Дали съм сърна

в сърцето подплашено вслушана,

дали съм хетера с криле във върхари закрила,

от орлите по-силна,

дали не съм просто на лунния пратеник сън,

попаднал объркан всред вселенската бездна,

кошмарът на ангел,

енергия жива,  

частица  от моста невидим,

на който планети,

дарени със вечност, отредили са среща.

Дали не съм шифър

в забравен от някого смисъл...