– Мамо, вече има кокичета! Видяхме ги с баба, когато я́ доведох от училище...

  – Не когато я́ доведе, а когато баба ти те доведе  от училище... – с усмивка, но и наблягайки върху думите, уточни тя. Продължи да маже филията дебело-дебело, както дъщеря ѝ я́ обичаше и когато привърши, заглади краищата и я́ поднесе. – Искаш ли айрян?

  – Не, мамо, това беше тайна, но....

  – Кое  беше тайна...?

  – Миии.... След училище тръгнахме с баба за вкъщи, но.... изведнъж тя ме задърпа по улицата към пощата и аз си помислих, че иска да се отбием там или до някой магазин, но някак много се отдалечихме и стигнахме автобусната спирка. Тогава се учудих какво правим на спирката и я попитах къде отиваме, а баба нещо се разсърди и каза, че ѝ омръзнало всички да ѝ намекват, че не знае какво прави и къде отива... После баба ме погледна много стреснато и аз я́ попитах няма ли направо да се приберем вкъщи, а тя заяви, че точно натам сме тръгнали. Стори ми се, че ѝ се доплака, но аз просто я́ хванах за ръка и тръгнахме към нас. По пътя малко се развесели, ама все пак си беше леко ядосана, защото се оплакваше как всичко било застроено наоколо и не можела да си познае улицата, какъв бил този хотел, тези павилиони, какви били тези коли... Не исках да я обидя, само да я́ успокоя, затова ѝ казах да не се страхува, защото съм до нея и ще ѝ помагам, ако иска да отиде някъде, дори може да не ме взима от училище, ако това ѝ е трудно... Мисля, че точно тогава най-много се ядоса.... Накрая тя каза нито думичка да не казвам, на никого, ама... Мамо, нали няма да ѝ кажеш, че съм ти казала!?

      – Друг път случвало ли се е? – попита, мъчейки се да скрие обзелото я безпокойство.

     – Не чак като този път, но.... Веднъж пак ми се стори, че баба малко обърка пътя
на връщане, ама...този път беше някак по-различно.

   Припомни си точно този диалог, когато стигна до един от въпрсите в лексикона... Да, дъщеря ѝ я́ беше помолила да го попълни. Понякога децата са странни... Реши, че по-добре е да не ѝ отказва, колкото и малко неподходящо да изглежда да попълваш лексикона на деветгодишната си дъщеря. Докато все още не се е започнало с тайните... Това предложение, няма спор, ѝ се стори доста мило. Единият от въпросите беше от онези чудноватите, които винаги присъстват в подобен тип споменици: „Ако можехте да се преродите в животно, какво щяхте да сте?“ Засмя се и се замисли... Първото, което ѝ хрумна, беше дали не иска да е домашна котка, като тяхната... Една спокойна, добре гледана домашна котка... Но в следващия момент си представи как животът ѝ протича съвсем, съвсем познато, в същия град, същия квартал, дори същия дом, където някои от лицата на хората навярно щяха да бъдат други... А какво би било да е птица? Врабче или ...гълъб?  Или...лебед? Опита се да си представи кое би ѝ отивало и усети как смисълът на преди малко проведения диалог с дъщеря ѝ  се надига като плътна черна сянка... Не, застава точно насреща ѝ като космата маймуна и се втренчва в нея. Черна, космата, недоумяваща маймуна... Още мъничко време за отлагане... Още мъничко и ще помисли над това... Сега нека отговори на въпроса от лексикона...  Дали не би искала...да е силно животно – лъв?.. Кит?  Срещу огромните вълни? Представи си водната синя безбрежност, гмуркането в дълбините на океана, без мисълта за утре, тревогата за близките, обвързаността, задълженията... Да съществуваш без преследващата те мисъл за самото съществуване. Въздъхна, усещайки лекота... Лъв? Кое прави лъвът толкова царствен? Силата? И къде е скрита тя? Дали човекът я́ притежава в същата степен, но атрофира в него с всеки направен компромис, с отчаянието и самоунищожителното си недоверие...

    - Мамо, – стресна я́ гласчето на детето –  какво ти е? Чакай да те прегърна! Гледаш смешно..! Като голям ангорски заек!