Този разблуден следобед,

шумнал в чашите,

не признаващ за жажда,

за жал,

с устни вечно солени,

неутόлен,

като шафер пристъпващ

след отиващ си ден,

пръсти вкопчил във воала на залеза,

своя сватбен живот

отпразнуващ,

все в тъмата затъващ,

недокрай

споделен...

Той пристига

ту с пролет,

ту с лято,

ту със есен,

пълни ни чашите ,

и със зима,

от студ побелял...