Не тръгвам аз,

а мойто отражение,

към металното гърло

на поредния ден,

като в касичка

звънва идея за продан

и преглъщам

тръпчивия миг,

който връща ми спомен.

С грим се уча

как да не плача.

После следва трамваят,

метрото,

татуирана в своите грижи,

ме белязва и мене тълпата...

И билетите хвърлям

използвани,

             както всички отминали мигове,

не поглеждам

встрани в огледало,

непозната изглеждам във делника,

своята истинност в костюма прикрила,

дързостта ми пристъпва със токчета

и напомня какво съм платила.

И упорствам

да се видя такава.

В теб

оглеждам се

истинска

само.