От взиране

във виртуалната витрина,

от образи на непознати,

предлагащи любими пози,

във дефиле от интереси,

пътуващи със линкове от лайк до лайк,

гавроша в себе си усетих,

допуших фас със  любопитството на ангел,

подхвърлен ми от проповядващ дявол-аватар.

И сред усмивки прекалено лъскави

как да усетя себе си в катарзис,

сърцето вечен градски скитник е,

пустинна роза във пустинен град...

До камък брулен цвят от вятъра...

Дори на сън не стигам до оазис,

и в огледало да се видя е мираж...

Пустиня – град с витрини лъскави...

Реалност ли съм,

щом нямам,