Дъждът плисна така изведнъж

сякаш ме наказва,

да срещна слънето навих часовника си даже,

облякох се за слънце,

към слънце тръгнах...

Плисна този дъжд, уви,

да ми покаже кой е силният,

да ме накаже,

че чадърите все някъде забутвам,

че планове кроя и мисля си,

че нещо определям,

да прибере сандалите

и тънките ми рокли,

да изкълве на лятото следите,

и птиците да вдигне от дърветата,  

да мислят,  че пътуват

падналите листи в локвите,

до кости да измокри мойте  спомени,

които за да стопля,

ще трябва на лъчите огъня

да дебна

зад стражата на сиви облаци...

Забравена, заплака на балкона

сламената шапка и скочи,

запиля се

в знак на несъгласие.