Лозницата надвесва леко снага, тънки лозовите листи, млади са още, прозрачни… Свенливо стигат раменете на пейката преди да дойде тя… Винаги идва първа, чака и потръпва в гънките на копринената рокля… Както слънцето в прохладата на небето. Когато той идва, мисълта й е избягала малко по-напред във времето, когато биха…

Той я пита нещо с усмивка. Лозницата, изкъпала филизи в уханните златни води, свела се грижовно, гроздето е младо, младо. Думите попиват въздуха, набъбват, затреперват…

Тръгват, алеята е пъстра от сенките и погледите им играят като есенни листа, а вятърът присмехулник щастливо се скита с тях…

Наклонила се лозницата, едреят гроздове… Натежават от нейните устни и той усеща вкуса… Семките на все по-малко стипчивия смях отстъпват място на прилива от думи, от които потича омаята с аромат на бъдещо вино… Преглъща едно по едно всичко в тези резливи часове на следобеда, сочността на гласните, меката кожичка на съгласните… За виното трябва време…

Зрее лозата. Пейката дочаква часа…

Бъчвите не са били стегнати, неулегнала още плътта им, не са били готови…

Виното трябва да е отлежало, за да е хубаво.

Но преди това – съдът… Преди съда, да узреят  плодовете, изкусително здрави, за да имат силата…Преди тях – ръцете, които отглеждат, корените, земята, първата копка на слънцето… Пейката, желанието, пресъхващият дъх на вятъра…

Събирали жажда думи. За глътката вино, наслада в сумрака…Когато от устните като от стомни потича смехът, замира…