Надбягвам те,

защото ме е страх от края,

какво обратно огледало на страха,

на ужаса да бъдеш изостанал,

изоставен,

надбягвам се с минутите, часът,

когато ще настъпи краят

на всеки нов пореден път,

привидната победа на очакващ,

изпуснал бавните следобеди,

на изгревите бавните лъчи в дъжда,

и бавното набъбване в мечтата.

Блаженство непознато!

Влечугите на пещерни съмнения

в безгласен гърч протягат шии,

почудата от дългия език на змиите,

езиците на думите забравили –

            остатъкът от  пламъци  на огън общ

в незнайното начало...  

Със края цял живот сме свиквали,

затова ли тази надпревара...

И колкото си пожелаваме началото,

        в обратна перспектива виждаме  се в края,

подложени на съд,

но  съд ни е страхът...

надбягвам се с минутите , часът,
когато ще настъпи краят
на всеки нов пореден път,

Красиво казано! Хареса ми! Поздрави, Ваня!

Колко познато...